По пътя към Ивайловград – старите чешми, крепостта и Арда

Река Арда в участъка на язовир Ивайловград

Река Арда е красива във всичките си участъци. За да се стигне до нея, а после и до Ивайловград пътят е дълъг, но изобщо не е скучен след като се махнеш от магистралата. Може да се отбиеш на много места и дори денят да не ти стигне за да видиш всичко. Да опозная този край на България е ново и интересно. Чешми има почти във всяко селце. След Любимец, минаваме през с. Сива река. Стара чешма близо до реката живее своя нов живот. Сега е изчистена, премахнати са грозните постройки покрай нея и всичко наоколо е в цветя.

Чешмата в с. Сива река

част от водосбора и е в селото, а както се знае никой не пази и никъде вече не е чисто. Затова явно има замърсяване. Но пък е приятно да чуеш клокоченето на водата.

Чешмата в с. Сива река

От селцето има отклонение за Мезек. Името е познато като марка хубаво вино. Но всъщност по-важното тук, заради което си заслужаваше да се отбием от поетата посока е крепостта Мезек. Тя е средновековно византийско отбранително укрепление от XI век – археологически паметник от национално значение. Оказва се , че това е най-запазеното такова съоръжение в България, а в допълнение отгоре гледката е умопомрачителна.

Крепостта Мезек

Стените с дебелина до 2,60м ограждат шест и половина декара земя – приблизително 110/60м. Крепостта има девет кули, най-многото – пет са на южната, най-уязвима стена. Те са двуетажни, с бойници на горното си ниво. Крепостта е оцеляла дълги векове, но за съжаление през 1900г много от камъните са взети за строителството на турски казарми в Свиленград.

Крепостта Мезек

В покрайнините на село Мезек има тракийска куполна гробница – най-дългата открита по нашите земи. В насипа над гробницата е намерена бронзова статуя на глиган – оригиналът в момента е в музей в Истанбул. Така глиганът става символ на селцето. И на виното в местната малка винарна.

Тракийската гробница в с. Мезек

Продължаваме към Ивайловград. Следващото селце е Малко Градище. Пътят минава през центъра му, където се белее Войнишки паметник. Вляво от него, под дърветата е каменната чешма.

Войнишкият паметник в с. Малко Градище
Чешмата в с. Малко Градище

Вода в изобилие, няма табелка за забрана, значи всичко е точно – може да се пие.

Чешмата в с. Малко Градище

Времето напредва, шосето се отправя към планината, започваме изкачване, следват завой след завой. И гледай ти – изненада, съвсем неочаквано нещо се белее над скалите. Изумително – чешма, над която белокаменен орел е разперил крила.

За съжаление някой (ще си спестя епитетите) я е обезглавил съвсем буквално. Има две беседки наоколо, но това не е помогнало за да бъде опазено това красиво нещо, а може би напротив. Да не описвам и колко е мръсно в близост, но грозни снимки не ми се се публикуват. Чешмата почти не тече. Частта от орела, която е останала, показва че скулптурата е била изящно моделирана – перата на крилете му са направени доста майсторлъшки.

Чешмата с орела

Продължаваме напред, завой след завой и след като се поизкачихме на по-високо, долу в ниското Арда започна да проблясква между клоните на дърветата. В този участък реката представлява третия от каскадата язовири – Ивайловград (след яз. Кърджали и яз. Студен кладенец). Гледките са като излезли от четката на художник.

Сини води, криволици, върхове, меандри, облаци, клони, есенни листа…

Увлечени от магията на водата и природата, неусетно стигнахме до язовирната стена. От там до Ивайловград е близо, най-голямата му забележителност е разбира се Вила Армира – крайградска вила от периода на Римската империя. Но това не е предмет на тази публикация.

Язовир Ивайловград

Голямо впечатление правят интересните имена на селцата, покрай които се минава – Хухла, Ламбух и особено Камилски дол – оказва се, че навремето в България се отглеждали камили. До Балканската война те били основно транспортно средство в Беломорска Тракия. С тях са пренасяли въглища, сол и разни бакалски стоки. Вероятно в близост е минавал маршрута на някой от камилските кервани.

Старата чешма в с. Камилски дол представлява центъра на селото. На нея е таблото с тъжните обяви, до нея е магазинчето с масички за кафенце или за по биричка. Тук май е и спирката на автобуса за града.

Чешмата, не се знае кога е изградена първоначално, но на една от многото табелки, с които е окичена на странен старобългарски пише, че е преустроена през 1898г. от Колю и Вълчо (или Колю Вълчев), споменава се и старото име на селото – Деве дере.

В социалистическите времена някакси старата чешма е посветена на един от конгресите на БКП, надписът все още стои отгоре. После пък родът Налбантови я припознали и през 1998г. я осветили в тяхна чест (може и да са наследници на Колю или Вълчо) и поредната табелка се появила върху нея. Има и надпис с препоръка да не се замърсява.

Чешмата в с. Камилски дол.

Над мястото се извисява каменната църква „Св. Георги от 1840г.

Каменната църква в с. Камилски дол

И така, по пътя или покрай него, под него, над него или малко в страни, винаги можеш да откриеш красивото или интересното, стига да имаш очи и желание за това. И тогава денят е прекрасен.

Изглед по залез от с. Камилски дол

Ползвана информация: https://www.blitz.bg/obshtestvo/kamilite-v-blgariya-predi-vek ; https://bg.wikipedia.org/wiki/Камилски_дол ; Текст и снимки: К. Найденова

You may also like...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *