Село Жребичко – чешмата с жребеца, легенди и истории от траките до Априлското въстание
Село Жребичко е почти накрая на пътя, след него са само чукарите на планината – Родопи… Къщите му са накацали безразборно по склона, като гъбки след дъжд. Името му е интересно и май единствено в България.
Легенда за името на село Жребичко
Селището е много старо, за него се споменава в документи още от XV век, но е било разположено някъде в близост. Легендата разказва за едни хора, които имали коне, но им се загубило жребчето. Настъпила тежка зима и те не могли да го открият. Когато времето се пооправило, стопаните му го открили на мястото на сегашното село. Така разбрали, че мястото е подходящо за живеене и постепенно там възникнало селище. А името му – Жребичко .
Това предание намеква за траките, които били отлични коневъди и вероятно са живеели наоколо. Предполага се, че наблизо е имало тракийско светилище посветено на Дионисий, за което сочат доста исторически факти. И така, нещата се навръзват.
Прекрасна легенда, а може би истинска история за името на село Жребичко и изворът, на който е построена чешмата е описана в коментарите след публикацията от г-н Димитър Дънеков. Тя разказва за дългия път на прокудените от османлиите горди търновци, които дълго време търсили място, на което да се заселят. И така след много перипетии те се озовали на това място, на което Бог им изпратил знак, че то е тяхното място.
Днес селото доста е опустяло, въпреки прекрасните гледки, които се разкриват когато погледнеш от високото към равнината.
За любителита на стари къщи тук всякавтора е такава, с каменните плочи върху покривите и с високите каменни комини върху тях. По-голямата част от улиците са с павета или калдаръм, което прави илюзията за отминали времена още по-силна.
Чешмата с жребеца
Изключително подходящо е в село с името Жребичко да има чешма, върху която да е изобразен жребец. Чешмата е изграждана през 1900 година, но вероятно е била съвсем обикновено корито с чучур. Впоследствие е обновена, облицована с камък и тогава е сложена и плочата с жребеца.
Годината – 1938, която е на надписа показва рождената година на хората дали средства или участвали в обновяването и – набор 1938г. Тук в Жребичко има още няколко чешми, изградени от набори. Тази с жребеца е най-интересната и е разположена на най-високо в селото.
Намира се точно под извора, който е каптиран за водоснабдяване на селото и всъщност през нея изтича преливната му система. Естествено водата е чудесна за пиене.
Другите чешми в село Жребичко
Чешма 1300 години България
Най-изписана е мраморната чешмата в центъра на селото, ако може да се каже, че такъв има. Това е площадчето, до което идва автобусът и над което се намира кметството.
Доста е позагубила блясъка си през годините и отдавна не е снежнобяла, но поне е чисто покрай нея.
Тук на площада с чешмата е поставен и войнишкият паметник за загиналите местни хора във всички войни и въстания. Много са родолюбците тук. Цяла чета от Жребичко е била под ръководството на Васил Петлешков през Априлското въстание. Това селце е дало доста жертви за нашите свободи и тези герои са оставили немалко вдовици и невръстни дечица. Поклон…
Чешмата на набор 1946г
Тръгваме по уличката пред кметството и там е чешма, която е изградена от наборите, родени през 1946г. Облечена е в камък, не е нещо особено, но пък си тече вода в изобилие.
Църквата “ Света Троица“ на с. Жребичко
За радост, въпреки почти обезлюдялото село, църквата е съхранена, макар и не постоянно работеща. Строена е през 1831г и е изградена и после възстановявана със средства на жителите на селото. Бялата и камбанария се вижда отдалече.
И селото и църквата са неразривно свързани с Априлското въстание. Историята разказва за свещеника Тодор Трифонов. Едва 36 годишен взема участие в Априлското въстание, в четата на Васил Петлешков. Когато са заловени от турците – 60 души от Жребичко са избити. Свещеник Тодор Трифонов е обесен на 24 юни 1876г на моста на Марица в Пловдив. А в селото всичките 90 къщи са опожарени.
В селото, подвигът на свещеника не е забравен – вътре в двора на църквата има паметна плоча. А на металната порта беше залепен най-простичък лист хартия с невероятно стихотворение във връзка със 140 г. от обесването му. (за съжаление първите редове не се виждаха от камъка) Според Г-н коментара под поста на г-н Д. Дънеков стиховете, за които става дума са част от една доста голяма поема на тетевенския поет Любомир Бобевски. Творбата е наречена „БРАЦИГОВСКАТА ЕПОПЕЯ“ и в отделни части се възпяват подвизите на народните водачи.
"А свещеник Тодор, ждребичката слава, ждребичката гордост, що сред дим и лава беше лъв разярен, волен без верига кратер огнедишащ, жупел що изрига. Ту бе при момците, за надежда златна ту при легиона, конницата знатна, ту при шестте топа, от кои се стресна Турция могъща та свобода блесна! Падна в плен без трепет, Отче благородни ти утеха беше, на борците родни и доде увисна, на моста на Марица сгряваше душите с реч искрена и проста Мир, покой тебе пастирю народен В път що бе тръгнал, стръмен и безброден Нека ни спохожда, твоя дух пречистен нека той да води, в път огрян лъчисти!"
Малко след село Жребичко се намира параклисът Св. Илия , построен през 1886г. Наричат мястото втората Кръстова гора. Казват, че там на всяко камъче има кръст. Високият 12 метра метален кръст се вижда отдалече.
Невероятно се оказа това място, уж далече, високо и накрай света …
Текст и снимки: К. Найденова
Източници: https://bg.wikipedia.org/wiki/Жребичко http://see.bg/bg/place/view/82
Стиховете, за които става дума по-горе са част от една доста голяма поема на тетевенския поет Любомир Бобевски. Творбата е наречена „БРАЦИГОВСКАТА ЕПОПЕЯ“ и в отделни части се възпяват подвизите на народните водачи. Написаното на листа е точно – липсват само първите две реда:
БРАЦИГОВСКАТА ЕПОПЕЯ
За Тодор Трифонов
А свещеник Тодор, ждребичката слава,
ждребичката гордост, що сред дим и лава
беше лъв разярен, волен, без верига,
кратер огнедишащ, жупел що изрига,
ту бе при момците за надежда златна,
ту при легиона – конницата знатна,
ту при шестте топа, от кои се стресна
Турция могъща, та свобода блесна.
Падна в плен без трепет. Отче благородни,
ти утеха беше на борците родни
и доде увисна на Марица на моста
згряваше душите с реч искрена, проста.
Мир покой и тебе, пастирю народен,
в път що беше тръгнал – стръмен и безброден
нека ни спохожда твоят дух пречисти
нека той ни води в път огрян, лъчисти.
Любомир Бобевски
1926 г.
ЗНАКЪТ НА ЖРЕБЧЕТО
Този разказ прилича на легенда, но не е. Вече шестстотин години той се предава от поколение на поколение, но никой досега не се е усъмнил в истинността му. Сега е мой ред да го разкажа на децата си така, както навремето го чух от майка ми – съвсем кратко, без да го променям и без да добавям нищичко от себе си.
Годината била 1393. Паднал Царевград Търнов. Войската била разбита, царят посечен, а патриархът окован и отведен в незнайни земи. Сеч, грабежи и безчестие се стоварили като библейско проклятие върху осиротелия народ. Ужасът връхлетял като лавина. Живите не успели нито да погребат, нито да оплачат мъртвите. Побегнали от Великия Търнов и не поглеждали назад. Порутената крепост била злокобна гледка. Изоставили дом, имот и препитание, хората бягали, за да спасят единственото, което им било останало на тоя свят – животеца.
Какво ли са преживели горките хорица, напускайки поруганата си столица? И как ли са пробивали път между опиянените от силата си азиатци, новите господари на Шишмановите земи? Как са замръквали те и как са осъмвали – този ужас едва ли някой някога ще разбере. Едно е сигурно – Бог бил отвърнал очи от България и подложил народа ѝ на изпитания, които спестил дори на синовете израилеви по пътя им към Обетованата земя.
Този разказ е само за една от многобройните групи злощастници, между които бил и пра-пра-дядото на моя род – търновският велможа Дънек.
Когато се измъкнала от Царевец, групата подирила спасение на юг. Дълго и страшно било нейното пътуване – през козите пътеки на Балкана към ширналата се като безбрежно зелено море Тракия.
Тучни и благодатни били нейните земи, но слънцето над тях вече било помръкнало и засенчено от зловещия знак на полумесеца. Места за заселване из низината имало колкото щеш, но само за покорната рая. Само за новите роби на падишаха.
Точно с мисълта за робството обаче търновлии не могли да се примирят. Лесно ли е да се склони глава пред неверник, ако до вчера са те събуждали сладкогласите камбани на вековната Патриаршия? И ако с очите си си виждал как чуждоземците, преминали през портите на Търнов, занемяват пред разкоша на дворците, дръзнали да засенчват тези в Константинопол?
Ден подир ден керванът напредвал, доколкото успявал да се предвижи между опасностите, които го дебнели от всички посоки. И така докато стигнал Родопите.
Планинската гръд се извисила пред него скалиста, стръмна и сурова. Урвите не предлагали изобилните плодове на Тракия, но предвещавали така желания покой на потайните си убежища.
И търновлии не се подвоумили. Поели нагоре по Чая. Планината ги привличала като магнит. Те навлизали в нея още и още, омагьосани от хубостта и спокойствието, което тя излъчвала, докато един ден достигнали землищата около днешното Устово.
Поогледали се бежанците. Долината им харесала. Агаряните останали далеч назад. По всичко личало, че тук било мястото, където те ще могат да поспрат, да посъберат сили, а пък после, ако е рекъл Бог, да си възвърнат Търновското царство.
Спрели керваните, а хората благодарили на същия този Бог, когото упреквали за съдбата си и се захванали да строят къщи. А как търновлии строят къщи – това всеки знае.
Надеждите на тези клетници обаче се оказали измамни. Ужасът от преживяното връхлетял с нова сила. И отново клетите хора били принудени да изоставят съграденото в името на единия живот.
На юг нямало повече накъде – ордите нахлували точно оттам. Поумували старейшините и повели хората си обратно, на север, но вече по други пътища. Прекосили буйната Въча, прехвърлили девинските върхари и започнали да се спускат надолу.
И ето, че един ден пред очите им отново се ширнала Тракия. Обгърнали я с поглед мъжете и онемели. Свили се сърцата им, а лицата им се вкаменили.
Да слязат долу – не искали. Това значело да се примирят с ятагана и камшика, да се впрегнат в хомота и да се признаят за рая.
Други на тяхно място може би биха приели отреденото от Бога, но те, идващите от Царевград Търнов, не могли. Спряла групата на последния родопски рид, от който низината се виждала по същия начин, както сам Бог я вижда от небето. Разпрегнали добитъка току под билото. Мястото било диво, стръмно, скалисто и сухо. Нямало следа дори от капка вода. Умълчани и умислени, мъжете наклали огньове. Жените, и те мълчаливо, се заели да приготвят едно-друго, колкото да прелъжат празните стомаси. Старейшините пък се оттеглили да умуват накъде да продължат. Всички били уморени и отчаяни. При цялата необятност на света, която се съзирала оттук, те не виждали място за себе си.
Какво и колко са умували старейшините през тази нощ и какво са решили, това не се помни. Помни се обаче, че точно тогава една от кобилите в кервана била бременна. Така се случило, че докато старейшините умували върху безизходицата си, тя започнала да ражда.
Това събитие, естествено, прекъснало съвещанието. Добитъкът винаги е бил нещо ценно, но в онези паметни дни неговата стойност била по-висока дори и от тази на златото. На една бременна кобила се отделяло повече внимание и грижи отколкото на една бременна жена. Без вещата намеса на старейшините никога не било сигурно дали едно толкова важно раждане ще завърши успешно. Точно заради това съвещанието прекъснало и те се втурнали ведно с всички останали да помагат на добичето.
Родило се жребче – мокро, немощно, с големи и умни очи. Досущ като всички жребчета в света. Облизала го майката-кобила, поразтрили го стопаните му със сено и го погалили по мъничката грива.
Току по изгрев слънце жребчето се опитало да стане. Предполагам, че всеки е виждал поне веднъж как едно току-що родено жребче се изправя на четирите си крака – плахо, немощно и залитащо като пияно.
Точно по същия начин се изправило и нашето жребче. Но в мига, в който се изправило – о, чудо! На мястото, на което то опряло предното си копитце, скалата внезапно се пропукала. От недрата ѝ бликнала мощна струя вода. Бликнала и побягнала по стръмния скат, който от сътворението на света до този момент бил умиван единствено от дъждовете.
Смаяли се хората и коленичили. Прекръстили се боязливо и вдигнали очи към небето.
То обаче дори не трепнало. Останало си синьо, безмълвно и безразлично, каквото всъщност било и дотогава.
– Тук ще е нашият Търновград! – промълвил тежко най-старият сред старите. – Жребчето е изпратено от Бога. То ни даде знак. И най-голямата Божá благодат – водата.
Тогава изведнъж всички се огледали. Мястото, макар и твърде отдалечено от родния им Балкан, страшно го наподобявало. Същите скалисти урви се впивали в небето и същите безкрайни хоризонти очертавали света като от птичи поглед. И сега-засега, прекръстили се всички, чукарите били далеч от яростта на ятаганите.
Керваните не поели повече на път. По скалите около бликналия извор накацали една над друга къщи с основи като крепости, с еркери, подпрени с дъгообразни греди, с широки чардаци, от които може да се види половината свят и с покриви, покрити със сиви каменни тикли. Известно е какви къщи майсторят търновлии.
Ведно с къщите изникнала и малка черквичка за упование на душите и за опазване на правата вяра. От малката каменна кула край нея пък пропяла камбана. Пиринченият ѝ глас гордо възвестил на цяла Тракия, че Търновското царство нито е загинало, нито пък се е предало.
Така, ведно с жребчето, преди шестстотин години се родило и селото. Нарекли го Жребичко. А изворът, знакът на жребчето, бълбука и до ден днешен, за да напомня през вековете, че тази легенда е всъщност една съвсем истинска история.