Водопад „Самодивско пръскало“ – най-високият в Родопите и един от 100-те феномена на България
Едно от най-хубавите неща за мен в последните години е на връх Новата година да бъда на някое ново място. Няма по-голям кеф от това на първи януари, докато мнозина още спят или пъшкат от преяждане да си развееш перчема край някое от прекрасните места в България. И така, за начало на 2021г това за мен беше Самодивското пръскало.
Водопадът е част от екопътека „Струилица“, край град Девин. Тази разходка обхваща само частта с водопада, тъй като трябваше да се прибираме към София. С удоволствие ще обходя останалата част друг път. Поречието на река Девинска се оказа приказно красиво, а знам, че има и още едно, по-малко пръскало, наречено Мечешкия водопад, което също трябва да се види.
Как да стигнем до водопад Самодивско пръскало?
Преминаваме през Девин и продължаваме по основния път, като целта е да се достигне до басейните „Струилица“. Прочетох няколко описания за начина на достигане, но пътувайки, в един момент реших че съм сгрешила. Платното по някое време стана доста тясно, пък аз си мислех че ще си карам по нормално шосе. Добре е, че са сложили табелка и слава богу стигнахме до търсената точка. Има достатъчно голям паркинг, от където вече се продължава пеша. Басейните се падат вляво, покрай реката.
Точно покрай тях попаднахме на историческа находка от миналия век – мотор „Иж“ – средство за придвижване в едни отминали отдавна времена. Не пропуснах да го снимам…
Първият участък от пътеката е почти хоризонтален, алеята се движи покрай реката. Малко е усойно, както се казва и слънцето явно рядко напича чак долу. За сметка на това е изключително живописно, дори и по това време на годината.
Макар че беше 1-ви януари, времето направо си е като мартенско, че и по-добро. Разходката по обяд се оказава много подходящ интервал от деня, защото тогава слънчевите лъчи успяват да проникнат над високите скали покрай Девинска река.
Девинска река 
Девинска река
Липсата на листа по дърветата се оказва плюс, защото така се разкрива прекрасната гледка към водата. Малко по-нататък вдясно има чешма. Водата може да се пие.
Вървим си по пътеката, ахкайки от красотите, които непрекъснато се появяват край нас. Така се бях вторачила в реката и щраках ли щраках кадър след кадър, че за малко да пропусна мини водопада вдясно. Вероятно през лятото ще е скрит зад листата или по-маловоден, но … сега се вижда идеално.
Отделих му необходимото внимание и над 10 кадъра. Продължаваме по-нататък, отново неможейки да откъснем очи от красивото поречие… вярвям, че всеки ще се съгласи.
И така, горе-долу за 15-20 минути в зависимост колко бързо се ходи и спира ли се често за снимане (моя милост) се стига до мястото, от което могат да се подхванат няколко посоки. Ние тръгнахме към Самодивското пръскало, дясната пътека спрямо посоката ни на движение.
Както се вижда, посоката към водопада е указана както на беседката, така и на вратата на къщата. Няма начин да се сбърка – вдясно, покрай сградата.
Разходка до водопад „Самодивско пръскало“
Тук, на мястото където се отклоняваме, малката рекичка без име, на която се е образувал красивият водопад, се влива в река „Девинска“.
Това, че се отделяме от Девинска река по никъв начин не означава, че завладяващите гледки спират. Напротив – почваме да се изкачваме и около нас става все по-завладяващо.
На места се движим покрай рекичката. След това се катерим като кози по стръмния склон и покрай скалите… Добри хора са направили стълби за улеснение.
Много ми беше красиво – на душата, на очите, на всичките ми сетива. Дишах чистия въздух с пълни гърди и се зареждах за предстоящата година. Пък и слънцето вече успя да преодолее високите скали от двете страни на рекичката и да напече. Но… явно никога не е достатъчно, защото на всеки ще направи впечатление как всичко е обрасло в много мъх. Този климат добре му пасва.
Някакси не можех да си представя, че тази малка рекичка, ще образува чак пък толкова голям водопад. Разбира се малко по-късно бях опровергана.
Надявах се, че като е 1 януари почти няма да има хора, но всъщоност непрекъснато слизаха или се качваха групички. Това от своя страна си е радостно, че има и други ентусиасти като нас. Вече наближавахме и аз всячески се опитвах да направя снимка без хора, но …
Долу, под самия водопад има дървено мостче, от което се открива прекрасна гледка централно към водопада.
Гледка от средата на мостчето към Самодивското пръскало 
Естествено е на човек да му се прииска да застане под самия водопад и да се почуства като едно котенце например. Мислех да напиша мравка, но все пак това не е Ниагара. Но си е наш, красив и достъпен по всяко време.
Където има вода и слънце, винаги се образува дъга. Ние имахме късмет с времето, по което пристигнахме – цветната дъга се виждаше много добре. Ползването на статив ми помогна да поразмажа малко водата – още не съм много добра в тази техника, но напредвам.
Малко статистика за водопад Самодивско пръскало: Това е един от 100-те феномена на България. Общата му височина е 70м. Всъщност е от два пада – първи – 25м и втори пад – 45м, но това не се забелязва от тук. Пълноводен е през пролетта и есента, но и ние имахме късмет. Вероятно замръзнал също, ще е така забележителен.
И така след поне 50 кадъра и няколко клипчета, хайде по обратния път. Отстрани в ляво има стръмна пътека, по която сигурно може да се стигне над самия пад. Ще е много вълнуващо, но и това остана за друг път.
Поглед към рекичката от водопада 
Поглед към рекичката от мостчето
Легенда за името на водопада
Има я на табелата, но все пак реших да я напиша за тези, които няма да го посетят скоро. Свързана е с град Девин и превземането на крепостта Калето, която се намира в близост. За да не бъдат заловени живи, три девойки сплели косите си и скочили в Девинска река. При падането на крепостта, част от защитниците и избягали в тъмното по тайна пътека. Турският аскер ги последвал. Пътеката минавала през стръмни пропасти и урви. Хората от векове все се молели на господ да ги пази, когато вървят по нея. Затова я наричали „Милото Господи“. Турският отряд не знаел това и за опасностите, които ги дебнат. Когато се озовали над водопада, те били примамени от тайнствени женски гласове. Повечето от тях паднали в бездната и загинали…
Легендата разказва, че трите девойки се превърнали в самодиви, за да помогнат на своите събратя.
Хората разказват, че и до днес, в късна доба, край водопада могат да се чуят тъжните песни на самодивите.
Според някои източници, най-високият водопад в Родопите е Сливодолското падало. Той е 49м и ако го сравняваме с втория пад от 45м на Самодивското пръскало е така. Но с двата си пада и обща височина от 70м все пак този е по-висок. Това всъщност не е толкова важно – водопадът е прекрасен…
Текст и снимки: К. Найденова
Източници: Информационните табели на екопътеката; За ориентирането как да стигнем и колко време ще ни отнеме, благодарности на: https://drumivdumi.com
