Чешма „Мечето“ в Сандански
Чешма „Мечето“ в Сандански е от онези емблематични символи, които остават в сърцето на всяко, вече пораснало дете за цял живот. Така, както един малък фонтан с 4 жабки все още е в моето сърце и сърцата на хиляди плевенчани… А него го няма вече десетки години.
Чешмата с мечето обаче си е там, радва и утолява жаждата на покление след поколение…
Каде се намира чешмата с мечето?
Тази симпатична чешмичка с поседналото върху нея меченце се намира в самото начало на прекрасния парк „Свети Врач“. На 50-тина метра вляво, точни преди моста за хотел „Сандански“ и парка.
Чешмата с мечето е на отклонението за къщичката на баба Яга.
Чешма „Мечето“
Малко мече е поседнало на земята и плаче, защото трънче се е забило в лапичката му. Това е скулптурата на върха на малката чешма.
Чешмата представлява кръгла колона, на върха на която е поседналото мече. На една трета от височината е нанизан малък кръгъл басейн.
От двата чучура, излизащи също от колоната и разположени един срещу друг водата тече непрекъснато.
Точно срещу чешмата е коритото на река Санданска Бистица.
Чешма „Мечето и парк „Свети Врач“
Чешма „Мечето“ е неразривно свързана с красивия парк „Свети Врач“. Съвсем близо до нея се намира въженият мост. Когато преминеш по него потъваш в прекрасната гора на парка, разхождайки се по единствените в България пясъчни алеи.
За начало на създаването на парка се счита 1916год. Въженият мост и чешмата с мечето са изградени през 1959 -1960г, като в началото симпатичното животинче е имало и уши, но за съжаление в годините … те са изчезнали. Мечето, пънчетата и близката къщичка на баба Яга са част от един общ кът.
В парка има и други чешми – захранват се с лечебната минерална вода, прочута в цяла България. Прекрасен е парк „Свети Врач“, неговите зелените гори и поляни представляват един своеобразен преход към дивната природа на Пирин планина.
Чешма „Мечето“ е един от символите на Сандански, който винаги, когато погледнеш, ще ти стопли сърцето.
Текст и снимки: К. Найденова
Авторът на мечето в Сандански е скулптора Крум Дерменджиев. По мои данни е от около 1965 година.
/Жалко, че са му пострадали ушите./